Аз продавам телефони, ти си машинен инженер, той е таксиметров шофьор, а жена му – продавачка в хипермаркет. До нас са мениджър в голяма компания, служител на БДЖ, миньор в тецовете, ученици. Нататък има един строителен техник, гумаджия, двама военни. Хиляди хора. Облечени сме еднакво, гледаме в една посока.
Ние сме старозагорци. Възможно е някои от нас да са отраснали в един квартал, други да са ходили в едно училище. Виждаме бивши и настоящи колеги. Говорим с приятелите си, мяркаме познати лица. Повечето са ни непознати. Но сме облечени еднакво. И гледаме в една посока.
В ежедневието не е така. Тогава сме забързани, изнервени, стегнати и събрани в себе си. Борим едни и същи проблеми, но всеки поотделно. Не гледаме в една посока. Напротив, даже другите ни дразнят. Спасяваме се поединично в сивата действителност на изтърканата ни от подритване родина. Подритвали са я велики и не толкова велики сили, подритвали са я и българи. Подритваме я и ние, докато теглим една майна на всичко, докато „и другите така правят“ и „от мен нищо не зависи“ са основните ни начини на живеене. И се псуваме, шофирайки, а вечер, на по ракия, четем лекция на съседа колко велика е била България навремето. Гледаме в различни посоки – всеки към своето малко (може би панелно) кътче, където изживява уж великия си, а всъщност изтормозен, почти отчаян живот.
Рядко се случва да гледаме в една посока. Затова умеем да ценим тези моменти. Моменти, в които сме единни, в които сме съмишленици, дори приятели. Моментите, в които аз не съм продавач на телефони, ти не си машинен инженер, а той не кара такси.
Моментите, в които сме беройци!
През двата часа на стадиона на любимия отбор или през целия ден на поредната екскурзия, изпълнена с много бири, смях, светлина и зелени шалове. Тогава сме близо до онова минало величие, защото сме единни, защото имаме общи цели, обща посока, обща радост и обща мъка. Защото тогава сме общество – а не просто сбор от индивиди. Тогава живеем истински живота си.
Помня една съвсем скорошна пролет. Помня я с рефрен, който бе подет някак плахо, по-скоро по инерцията на футболното скандиране. „Купата е наша!“ Помня как тази фраза изкарваше усмивки по нечии лица на стадиона. Усмихваха ни се снизходително и от цяла България. Но помня и как очите на истинските беройци биваха пробождани от все повече вяра с всеки изминал мач. Как „Купата е наша!“ се скандираше все по-смело, все по-уверено. Как намръщените в ежедневието лица се усмихваха все повече на стадиона, как снизходителните усмивки изчезваха, а вярващите и радостните се множаха лавинообразно. Как и най-големите скептици започваха да вярват, как и най-сърдитите на живота си хора прегръщаха общата идея. И гледахме в една посока.
В тази посока потеглихме на 5 май 2010 година. Аз си взех болничен, ти си беше пуснал отпуск още преди седмица, той качи приятелите на таксито, гумаджията затвори вулканизатора, а учениците избягаха от училище. Някои хора дори пристигнаха с полети от чужбина. И потеглихме в посоката на общата надежда, на мечтаната радост. Път, по цялата дължина на който „Купата е наша“ се скандираше като мантра. Една обща медитация, подредена в зелена колона коли и автобуси. Рефренът прекоси Балкана, избухна мощно и от скандиране се превърна в истина. Сълзите ми капеха на твоята фланелка, защото се озовахме прегърнати. Но и без това бяхме облечени еднакво. В зелено. Цял стадион зелени, прегърнати, скачащи от радост хора. Отишли там, за да изживеят мечтата си. Да бъдат единни, да бъдат истински, да бъдат едно голямо зелено беройско общество!
Оттогава минаха няколко години. Животът ни пак се уталожи в сивото изнервено ежедневие. Вероятно пак повечето от нас са намръщени, пак гледаме в различни посоки.
Има една разлика. Когато сега на нашия стадион се чуе „Купата е наша!“ вече никой не се усмихва снизходително. Вече всички вярват с пълни сърца, че това отново е възможно. Че този отбор има сили да спечели купата. Защото този отбор има публика! Зелена, вярна и обичаща го!
Време е отново да сме заедно. Време е да бъдем пак единни. Време е да сме с отбора си повече от всякога. Той ще ни се отблагодари.
Ние вярваме!